Tи ли си?

"В сянката на угасващия ден

търся жадно твоите очи.

Носталгия поражда болка в мен,

мъка по отминалите дни!"

Ти ли си дъждът във мене?

Ти ли си и пролетния цвят?

Ти ли всичко ми отнемаш?

Ти ли си и моя грях?

Ти ли си росата нежна?

Ти ли си небето притъмняло?

Ти ли в зима белоснежна

огън с любовта запали?

Ти ли си във мен и ураганът?
Ти ли си вълнуващото лято?
Ти ли си мигът измамен
белега оставил във душата?

Ти ли си и грешникът във Ада?
Ти ли си жадувания рай?
Ти ли ме така наказа
с трудната любов докрай?

Ти ли си света огромен?
Ти ли си и нежната ми длан?
Ти ли си нестихващия спомен?
Ти ли си?
Това не знам...

Панорама

Настана време за притчи.
Завърна се при нас Езоп.
Дори към слънцето да тичаш,
ще се препънеш в нечий гроб.

И сбогом мисли! Сбогом, чувства!
Светът е тъй прекрасно пуст,
че няма нужда от изкуства
или от срещи със Исус.

В познатата от детство глина
ваятелят не чува зов...
Но вижда цялата родина
как проси жито и любов!

В заника на дните уморени,

намираме носталгия спокойна,

на спрялото за миг щастливо бреме,

на взаимност, причинила болка...

Обхващаме в прегръдки пространството,

безкрайно малко във вселената,

ала достатъчно за двама,

които разминават се във времето...

Търсиш ме и питам се –

защо?

Нали с теб казахме си всичко...

Знаеш ли, на есенно дърво

животът ми отдавна заприлича.

От дрехата му нищо не остана,

листата му окапаха,

като сълзите,

но здраво е стеблото във замяна,

с пресъхнал извор във очите.

Не мога вече да заплача,

каквото и да кажеш, и да сториш...

Пак търсиш ме...

С каква задача?

Пак в миналото ли ще ровиш?

Там някога открихме любовта си,

там някъде целуваше ме страстно,

а после бяхме непознати,

сега кои сме, не е ясно...

Веднъж те чувствам като враг,

след туй пак някой си за мене,

герой си в късен час,

но в спомени с изтекло време.

Неканен в мислите пристигаш,

за да заемеш мястото отново,

не винаги нощта ми стига

да бъда за това готова.

И тази нощ не ми е лесно...

Прелистих цяла епопея.

От името ти много често

измръзвах, вместо да се сгрея.

Търсиш ме.

Не питам и защо...

Зная, да простя не мога.

Макар и да съм есенно дърво,

зная колко съм и горда.

*

Понякога си мисля, че отново,
когато слънцето изгрей на небосвода,
ще мога да се срещна с теб наяве,
за да ти кажа "Добро утро".

Дали щастлива ще бъда - не зная.
Какво е щастие - нима случайна среща?
Ще чувствам, че сърцето лудо бие,
а в слепоочието ми кръвта гореща.

Дали ще спра, или край теб ще мина,
смутена, в душата с хиляди въпроси.
Ще ме погледнеш ли, макар и бегло,
или ще ме превърнеш в просякиня.

На малко обич и една надежда
за щастие (какво е то всъщност),
едно очакване, копнеж или пък нежност.
Ще отговориш ли, или не можеш...

Понякога си мисля, че отново,
когато слънцето изгрей на небосвода,
ще мога да се срещна с теб наяве,
за да ти кажа тъжното си "Сбогом".

Тече незабелязано и тихо
животът ни, като река край нас,
а дните като птиците отлитат
и няма връщане назад.

И толкова минути пропиляни
човек след себе си оставя,
превръща ги във цифри само,
които бързо се забравят.

И толкова съществени неща
човек пропуска без да гледа,
обръща той понякога света
и търси ги, а те са там до него.

И толкоз думи неизказани
човек оставя зад гърба си,
а те на хората са дадени,
за да общуват лесно помежду си.

И колко грешки непоправени
човекът подминава лесно,
но те в съня му незабравени
за себе си напомнят често.

И колко пъти на приятели
пътищата все се разминават,
верността по дяволите пратили
срещат се те, без да се познават.

И колко чувства неразбрани
потънали са някъде в забрава,
оставили са само рани
на този, който ги дарява.

И колко пъти любовта
половинките в едно събира,
а те единствено от глупостта
в зародиша й още я убиват.

Толкова минути пропиляни,
толкова пропуснати неща,
толкова неизлечими рани...
Човекът знае ли това!

И знае ли, че дните ни отлитат
и няма връщане назад,
остават ни единствено косите
посипани със сребърния прах!

Ще се видим ли пак?
Ще се срвщнем ли някога?
Ще горят ли сърцата във огън и плам?
И душите ни слети, и слети телата,
утолили желания, ще се търсят ли пак?
Ще живеем ли миг?
Ще живеем ли вечно?
Или, намерили тъжен покой,
ще замираме в открадната нежност,
изрекли "Миг поспри, миг постой!"

Душа

За нея ще са следващите думи,
да я докосна някак си успях,
там стигнах

по незнайни друми,

погалих я и на мига разбрах,
че броня има за защита,

а всъщност крехка е и мила,

и не е нужно да я питаш,
какво я прави най-щастлива.

В очите й направо го четеш,
ранима е

от всичко се вълнува,

достатъчно е ти да избереш
човешкото и почва да танцува.
достатъчно е с думи топли
до струните да се докоснеш ти
и виждаш,

че душата кротка

с криле е и готова е да полети.

Това е тя! И на жена е,

която носи я с години,

която да цени как знае

приятелство, което има!

Отдавна се познаваме с жената.
Тя казва,

че съм слънцето за нея,

защото аз познавам й душата,
и винаги успявам да я сгрея!

* * *

В света огромен, пълен с хора,
понякога си сякаш сам
и някой против твойта воля
затваря ти душата като в храм,

от който всички са излезли
и само свещите догарят,
пред гаснещия пламък трезво
молитвите си тихичко повтаряш.

От тази пустош става ти студено,
дори светците там ги няма
и като в приказките вкаменени
са вещите около теб във храма.

Дори да искаш да попиташ
къде си и защо си там,
думите ти някъде отлитат,
разбираш, че наистина си сам.

В света огромен, пълен с хора,
понякога така се случва,
някой против твойта воля
нечий грях чрез теб изкупва.

Преди години, късно нощем,
преследваше ме мисълта изстрадана,
има ли я на света все още
любов до края непредадена!

Както е в романите класически,
както е и в приказките стари,
както и във филми исторически
не веднъж сме я видяли.

А отговорът някъде стаен
събуди се от толкова  въпроси,
разбрах, че следващият ден
любов такава точно носи.

Тя може би за всеки съществува,
къде е само трябва да научи,
усети ли сърцето, че лудува
това е тя и той ще я получи.

От там нататък нещо става
и по-различен е света,
и мисъл, като моята такава,
не идва вече през нощта.

Наистина сърцето полудява,
отмерва омагьосания ритъм
и нежност любовта раздава,
и колко искаш тя те пита.

И можеш всичко да си пожелаваш,
тя щедра е като пороен дъжд,
но не от този, който натъжава,
а този, който пада по веднъж.

И капките блестят му като злато
от делва търсена с години,
човекът казва си - богат съм,
любов такава значи има!

Орисници, по три на брой,

се грижат за човешките съдби,

от своите невидими покои

за казаното всяка си следи.

И няма мърдане от там,

животът ни плануван е по точки,

на списък дълъг и голям,

но без поправки и отсрочки.

Щом сложена е думичката здраве,

за болестите е човекът непознат,

но няма ли я там, като попарен
е той, дори да е богат.

Не винаги късметът е изписан,

а с него е безспорно лесно,

той не на всеки е орисан

и в списъка отсъства често.

Дали ще срещнеш своята полвина
и колко любовта ви ще гори,
дали в душата ще е вечна зима
решават тези три сестри.

Думи, като красота и чар,

те умело съчетават

и този ценен божи дар

на хиляди щастливци завещават.

Но нещо бъркат със везните,
ако ги сложат щедро във едната,
проблясват в другата сълзите
и те погубват красотата.

Ако с пари едната се напълни,

то другата от болест натежава,

ако в едната щастието зърнеш,

то срещу него болката застава.

Любов най-искрена и мила
решили са да сложат в едната,
но в другата тревогата откриваш
за твои близки, за децата.

Не винаги на пълната софра

лесно залък се преглъща,

а радостта на другата везна

сложена е в бедна къща.

Така орисници диктуват
живота ни по дни и по години,
макар че хората жадуват
от всичко в списъка да имат!

ТОЙ

Ще си отиде той в един нечакан час.
Ще го заварите заспал, приятели!
Ала навярно и тогава между вас
ще има пак скептици и мечтатели.

И може би сред безразличие и жал,
или с души от болката пречистени
ще мислите: Дали е някога живял?
Ще питате: Умрял ли е наистина?

И всъщност празен ще е празният ковчег.
Напразно покрай гроба му ще странствате.
... Защото онова, което е човек,
не е забравено. Не е в пространството.

* * *

Какво е обичта, дали във нея
е мъката поравно с радостта?
Защо понякога човек немее
пред изблици на ревността.

Какво е ревността, дали обида,
или пък страх, че вече уморен,
един човек от друг ще си отиде,
и болка ще остане с този ден.

Какво е страх, дали е състояние,
което ни обхваща в миг един
на безсилие и отчаяние,
незнаейки къде да продължим.

Какво е вярата, дали е чувство,
което трябва да живее в нас,
или измислица е и изкуство,
на религиозния екстаз...

На кръстопът

Слънцето почти се скрива,
а аз стоя на кръстопът
и думичките бива и не бива
в главата ми безкрайно се въртят.

Нов път искам да поема,
нов, със светлина в тунела,
но все се връщам нещо да си взема
и всеки път не съм го взела.

И пак оставам там във мрака
със мисълта, че заранта ще тръгна,
но утрото не иска да ме чака,
не закъснява даже и секунда.

И пак се мръква след умуване,
и пак на същото место съм,
и пак със миналото се сбогуваме
в пореден разговор кръстосан.

Презирам го и ми е толкоз скъпо,
всеки миг от него преживян
продължава болката да трупа,
но защо и радостта е там?

И как да взема само нея,
тя сляла се е с болката като бетон,
от мислене дори да полудея,
оставам си на същия перон!

Не искам аз роля, не искам театър,
не искам и клоун във него да бъда,
искам открито да мога да плача,
когато се радвам, когато и губя!
Не искам аз роля, макар че успешно
маската слагам още в зори,
разказвам на хората вицове смешни
и смея се с тях, но с тъжни очи!

Не искам и в другата кожа да бъда,
която обличат и свалят през ден,
не искам театър, не искам заблуда
от тези, които стоят срещу мен!
Не искам, но целият свят е в играта,
всеки е спуснал завесата своя,
пред нея се смее, зад нея разплаква,
само избира си жертвата кой е!

Искам, когато с поздрав ме спират
с думите истински той да звучи,
а те според случая все се избират,
от роля позната и то си личи!
Искам, когато някой в беда е,
всички да могат да видят в очите
той от какво в този миг се нуждае,
а не да стоят зад завесата скрити!

Искам и нещо да мога да сторя,
втори живот на човека да дам,
защото не мога със него да споря,
че този театър превръща в капан!
Втори живот, за да може отново
човешкият разум там да покълне,
тогава не ще се нуждаем от роли
и образът истински пак ще си върнем!

Текат годините като през сито

и дните, и секундите със тях,

напразно се човек опитва

да върне времето назад.

То спуска странна бариера

и вдига я в една посока,

и минало от бъдеще отделя

щом следващия ден похлопа.

А за човека равносметката остава,

прелиства страниците свои,

прелиства и уроци получава

от грешките на тяхния герой.

Опитва се дори да ги поправи,

старателно бележи ги с червено,

но после бързо ги забравя

и стария си път поема.

В мислите си даже се опитва

въпроси на героя да задава,

така той себе си изпитва,

на себе си и отговори дава.

В мислите дори той може

на мястото критично да отиде

и друга дума там да сложи,

ако с предишна някой е обидил.

И още толкова неща

в мислите си може да поправи,

но щом посрещне пак деня

не трябва той да ги забравя.

Грешки винаги ще има,

защото със успехите вървят,

но те не са непобедими

и има начин да се спрат.

Успее ли човекът да ги зърне

навреме в страниците свои,

назад не може да се върне,

но вече ще е друг герой.

Когато

Когато мъдростта е къща запустяла,
населена с писма, книги и портрети,
и тя се скита там, без среща и раздяла,
и с чувството, че винаги е трета -

когато птицата на щастието пърха
все по-далеч от нея, от шепата с трохите,
и самотата с меч и шапка островърха
я гони неуморно по петите -

когато страстите отдавна са безстрастни
и всичко е закана и забрана,
и злобни спомени, и глупости ужасни,

и е дълбок, жесток животът като рана,
която няма вече да зарасне -
нима ще кажете, че Любовта е странна ...

* * *

Луди ли сме тъй, че се обичаме,
луди и пияни от любов?
луди ли сме с чувства неутихнали,
луди във практичния живот.
Луди ли сме, че дарили нежност,
щастливи сме допрели рамене,
луди ли сме в този свят на ревност?
Луди ли сме, луди или не?
Луди ли сме, че надежда търсим,
мислейки за нея и в съня?
Луди ли сме, от любов възкръсваме,
като феникса от пепелта.
Вярваме ли в свойто съществуване,
или в лудо осъзнат стремеж
неоткритите пространства търсим,
с устремен и шеметен летеж.
Отхвърлили тъй старата дилема,
да бъдеш ли сега, или пък не,
решили да  летим без мисъл жалка,
че ще падаме с опърлени криле.

Този миг

В този миг

някой умира, някой се ражда.

Този миг за един е раздяла,

за друг - неочаквана среща.

Този миг е витаещо чувство,

той е единствен.

Този миг

като мит те въздига.

Този миг ти прощава.

Всеки следващ

резка по лицето дълбае.

Всеки следващ

е малка отстъпка

преди дълбока забрава.

Спомен с дъх на море

Морето измива духа ми от грижи.
С крилете на чайка небето блести.
Зелената бездна звъни и се движи -
развяват коси водораслите рижи
и греят медузите като звезди...

По дъното сянка на риба се носи.
Блестят раковини. Светът е тъй млад.
И плискат водите нозете ми боси -
далеч от проклетите, вечни въпроси,
божествено лъха от бездната хлад...

Тук моите мисли отдъхват от зноя,
искрят като бистри, безгрижни вълни.
Потъвам в безкрая, в дъха и в покоя.
Животът е нечий, съдбата е моя -
и днес, и дордето със мен си и ти...
И моите мисли отдъхват от зноя.

Вали...

Дъждът измива тревогите от мислите -

оставаш само ти...

Как ми се спи,

но сънят не идва.

Играе си с дъждовните капчици -

скача от една на друга,

нагоре - надолу, нагоре - надолу,

чак свят ми се завива...

Вали...

А аз сама си гледам на кафе -

дано те видя на дъното на чашата...

* * *

Какво бих била без теб - дърво без корен...
Поле без жито, птица без крила.
Земя без слънце, нощ без пълнолуние.
Човечество без светлина...

Без нежността на пеперуда - цвете,
трева - без свежа утринна роса.
Синева без волна птича песен.
Какво бих била - най-тъжна самота.

Какво бих била, без да изпитвам чувства,
изгарящи ме като топла жар,
отнемащи спокойствие и сила
и хвърлящи във крайности без жал.

Какво бих била, без твоето присъствие,
но ти си тук и спира ми дъхът.
Тогава чувствам, че живея истински
и виждам колко е красив светът.

Неуловимо

Напускайки тялото,

душата се скита

далеч в необятното.

Отмервайки времето

все по-тихо сърцето пулсира,

а мисълта лети шеметно

премазвайки минало,

настояще и бъдеще.

Напускайки тялото,

цветовете преливат се.

Розово, синьо, черно, лила.

Само душата облича се

с призрачно чиста

и бяла одежда.

Моята длан в твоята се спря,

като премръзнала и доверчива птица,

търсеща отнейде топлина

и спокойствие на откровена близост.

Птицо клета, накъде летя,

че така крилата си опърли

и къде попари те слана,

та сърцето и душата зъзнат.

Не отлитай! Моля те, недей!

Топлина във мене още има.

Ще замръзне мойта длан без теб,

защото топлината е взаимна.

Акварел II

Малиново червено

и розово до него,

а после дръзко синьо –

това е вечерта.

Една целувка къса

часовникът разкъса

под лъчезарен поглед

на бузеста луна.

Малиново червено

и розово до него...

Като дъга над пропаст

е моята съдба.

Акварел I

Назаем взех четка и бои

и нарисувах акварел.

Половин луна – две сърца

звезди и здрач около Земята.

Не ми достигна синята боя.

Премесих я със черна.

И се получи нежност

сред страшно тиха тъмнина.

Картината не смея да покажа.

Тъй страшна ми се вижда тя.

Остана горе на тавана.

Страхувам се да я изчистя от прахта.

Колекция

Пеперуди не летят,

обладани на хартия.

И телата им трептят –

голотата си да скрият.

Алчният възторг отне

полета на красотата.

Пеперудено небе

в строги плюшени квадрати.

И под стъклен похлупак

ги показваме на всички.

Мъртви, ала наши. Факт.

Пеперуди под иглички.

Свят

Невероятното е истина.

Незрима, неоспорвана.

Общуване на мислите

до крайчето на корена.

Нелепости насмешливо

надничат зад перденцата.

В еснафските си крепости

обличат топла дрешка.

Студено е зад камъка

нестоплен от усмивките.

И меко змийско тяло

се плъзва под завивките.

А някъде над покриви

звездите бъбрят с птици.

Всемирното прераждане

е в детските зеници.

И хората поглеждат

с очите на дъгата.

Дано приятел срещнат,

протегнат ли ръката.

На ВeСеЛиНа

Любовта има ли цвят?

Разбира се, тя е светлина, проявяваща се в хиляди багри, тонове и полутонове. Понякога е фатално лилава, друг път - скандално червена, често - идилично жълта или загадъчно синя... Многоцветна е, когато прелива от щастие! Сива е, когато потъне в самота. Ревността я кара да изглежда черно-бяла - себична, драматична, невъзможна. Но и тогава е красива, и тогава е светлина, макар приглушена от сянката.

Любовта ти прилича на графика. А каза, че била пъстра, ярка, преливаща от багри безброй...

Знаеш ли, мечтата на художника е да улови всички цветове на светлината. Да нарисува Любовта поне веднъж с поне 17 цвята. Обикновено тя му се явява в един основен тон и той прави стотици вариации с него. Има обаче мигове вълшебни, кратки - тогава картината е многоцветна като дъгата. После руква дъжд и отмива боите.

          Но рисуването продължава...

Из "17 цвята любов"