Слънцето почти се скрива,
а аз стоя на кръстопът
и думичките бива и не бива
в главата ми безкрайно се въртят.
Нов път искам да поема,
нов, със светлина в тунела,
но все се връщам нещо да си взема
и всеки път не съм го взела.
И пак оставам там във мрака
със мисълта, че заранта ще тръгна,
но утрото не иска да ме чака,
не закъснява даже и секунда.
И пак се мръква след умуване,
и пак на същото место съм,
и пак със миналото се сбогуваме
в пореден разговор кръстосан.
Презирам го и ми е толкоз скъпо,
всеки миг от него преживян
продължава болката да трупа,
но защо и радостта е там?
И как да взема само нея,
тя сляла се е с болката като бетон,
от мислене дори да полудея,
оставам си на същия перон!
