Търсиш ме и питам се –

защо?

Нали с теб казахме си всичко...

Знаеш ли, на есенно дърво

животът ми отдавна заприлича.

От дрехата му нищо не остана,

листата му окапаха,

като сълзите,

но здраво е стеблото във замяна,

с пресъхнал извор във очите.

Не мога вече да заплача,

каквото и да кажеш, и да сториш...

Пак търсиш ме...

С каква задача?

Пак в миналото ли ще ровиш?

Там някога открихме любовта си,

там някъде целуваше ме страстно,

а после бяхме непознати,

сега кои сме, не е ясно...

Веднъж те чувствам като враг,

след туй пак някой си за мене,

герой си в късен час,

но в спомени с изтекло време.

Неканен в мислите пристигаш,

за да заемеш мястото отново,

не винаги нощта ми стига

да бъда за това готова.

И тази нощ не ми е лесно...

Прелистих цяла епопея.

От името ти много често

измръзвах, вместо да се сгрея.

Търсиш ме.

Не питам и защо...

Зная, да простя не мога.

Макар и да съм есенно дърво,

зная колко съм и горда.