Вчерашният дъжд отми 

онуй тежащото 

в дните ни житейски, 

а днес за кой пореден път 

прощаваме и прошка дирим 

за едни и същи грешки. 

От утре пак, с окъпани очи, 

по човешки ще грешим - 

неволно, волно. 

И събраното "Прости!" 

във душата пак ще натежи, 

като оратник ще я изгаря. 

Отново теб, 

отново съм, 

след дъжд, 

след сън, 

поела дъх, 

душа-море, 

безбрежие, 

душа-птица 

нагоре полита 

към вселенния миг. 

Балансирани небесни орбити 

по бягащите хоризонти 

в очакване на светлина 

измерване на влажността 

страстите охлаждат се в жарави 

морски бряг туши пожари 

от прииждащата влюбена вълна 

пролетта зачева лятната мечта 

и синьото на нейните утрини 

узрява сърцевината й 

в ръцете ни 

Делниците търсят 

на неделните очи цвета

и полюса на топлите звезди  

притиска южен тен 

душата ми с мечти

в едно легло със

сбъднати надежди 

Като слънце проникваш 

в зимния сън, 

раждаш блаженства 

с нежни повели,

грейват всички кътчета в мен,

настигаш изгрева 

на очите ми...

Акт на любов е

разтварянето в светлина, 

да докоснем аромата ѝ искаме. 

След двете чаши розе, 

доляти с отсъствието ти, 

стоя на ръба на нощта 

и рисувам (не)възможността

да се случваме, 

както преди.

Но дали?!