Вятърът свири симфония в бяло. В небето прелита изгубено ято надежди.
Слънцето се усмихва едва-едва на върнал се спомен от студените месеци, а може би се приготвя за изпращане. Денят вяло презполовява разстоянието до залеза.
Ще ми се да се сбогувам кротко със зимата и като пролетна река да удавя страховете,
оставяйки в себе си единствено мечти и стремежи.
Не ми трябва повече.
