Когато за пръв път прекрачих прага на празните стаи, бях сигурна, че това ще е нашата крепост. Всяка част от мен ми го подсказваше. Няма да забравя с какъв трепет подбирах и купувах всяка необходима домакинска вещ и веднага намирах точното й местенце, което да заеме по чакащите за съживяване празни рафтове, шкафчета и етажерки. Домът ни беше слънчев, топъл и всяка сутрин ухаеше на любов и кафе.
И някъде по средата на изтичащия месец, сред този уют и прекрасна идилия, се появи "но"-то, без което реалността щеше да е фантастична приказка... Зимата реши да ни спретне разрушителна изненада - течащи и падащи тавани, които се оголиха до бетон. Отстъплението и евакуацията бяха наложителни - крепостта ни се рушеше...
За два дни успях да прибера изтеклите две години по кашони и огромни торби, а за още пет - бяха изнесени и преместени. Едва удържах соленото в очите си - не предполагах, че ще ми е толкова трудно да се разделя с това жилище. В празните помещения на "Силиврия" кънтеше сбогуване. Завинаги.
Сега успешно съживявам други стаи и ги превръщам в наша крепост.
Зимата си взе своето. Нека си отива! С нетърпение очаквам пролетта да почука на вратата на новия ни дом и да го санира с нейната животворна сила. А тя идва... и ще бъде.
