Небето в мен се сгромоли... 

в потоци затаена мъка. 

Напразно се опитвам 

да надскоча себе си. 

И все още се уча 

да разбирам надредията 

на различни светове и съвести. 

...

Но с капките слънце 

и тънките стебла надежда 

лумват пролети ...

Сред зелените усети 

душата се смирява. 

И отново засиява

в по-красива рамка.