Вървя из града, залутана в тълпа многолика и пъстра. Подритвам разсеяно нападали кестени.
Под краката ми шумоли есента. В съзнанието ми плува спомен, скътан дълбоко в сърцето, озвучен с толкова много думи, пропити в мен. Нима стана спомен всичко това? Скъсва се  огърлицата от мъчни преживявания и се изнизва в сълзи, спонтанно като летен дъжд.
А след туй  - дъга - усмивки и слънца отново в очите. Тогава преобладавам себе си.