Като напукана длан си на старец, дърво,

такова си беше и преди трийсет години,

все се катерихме по грапавото ти стъбло

и се криехме зад клоните ти сиви.

Грохнало си вече, мое дърво,

прозяваш се унило на бързеите на реката,

а тя, свенливата,  не пита защо

очите тъй тъжно все гледат водата.

А помниш ли глъчката и щурите игри 

на криеница, гоненица и мижалка,

споделени детски, наивни мечти,

забравени в прохладната ти сянка.

Годините изтичат пред погледа ни като в сън,

колелото на живота се върти ли върти.

Сега играят други деца до стария пън  

и споделят приказен дъжд от мечти...